След битката Дон Кихот е седнал пред мелницата – уморен, но запазил достойнството си. Тялото му носи следи от преживяното, а позата му говори за миг на съзерцание след сблъсъка между идеал и действителност. Мелницата, вече безмълвна, остава свидетел на неговата битка, а разпилените елементи около фигурата напомнят за цената на вярата в невъзможното. Сцената се превръща в алегория за упорството, мечтата и самотата на героя, който отказва да се откаже от своя вътрешен свят.



