За нас това интервю беше повече от просто споделяне – беше покана да погледнем назад, да осмислим пътя си и да си припомним защо всъщност вървим в тази посока.
С радост и благодарност към People of Sofia ви представяме нашия разговор – за началото, вдъхновението, борбите и мечтите. За това как се ражда една галерия, как се гради доверие, какво значи да вярваш в изкуството, дори когато то не е "перспективната" професия. Как се прави крачка в непознатото, с деца в ръка и вяра в сърцето.
Надяваме се този текст да ви доближи до нас – Красимир Радев и Петя Радева, хората зад FindArt.bg и Галерия Роял.
И както обичаме да казваме:
🎨 Изкуството е лично. Домът е по-красив, когато го има.
Ние сме Петя и Красимир.
Красимир: Роден в София. Занимавам се вече от 10 години с търговия на предмети на изкуството. Преди 4 години основахме галерия "Роял" / Галерия Роял // Galerie Royale като място, където се продават български картини и скулптури с изключителна художествена и колекционерска стойност, а отскоро започнахме работа по най-новият ни проект - findart.bg – сайт за продажба на съвременно българско изкуство. Иначе съм завършил нещо, което е съвсем различно от изкуството. Завършил съм УНСС – икономика на телекомуникациите. Тогава това се смяташе за перспективно. Аз иначе исках да уча история и география – това бяха моите специалности. Но, честно казано, до някъде родителите ми ме подбутнаха в тази посока. И двамата са хора на науката. Те още по време на социализма са работили в БАН. Майка ми е завършила физика, а баща ми химия. След 90-та година са се борили да развиват частен бизнес. Имали сме цех за чипс, един от първите такива след соца. След това – ресторанти, заведения.
Връзката с това, което правим в момента, е, че баща ми още от ранна детска възраст е колекционер на монети – нумизмат. Този интерес продължава през целия му живот и някак естествено около 2005 г. си направи първия антикварен магазин в София. Едно магазинче около 15 квадрата. Там имаше предимно антикварни предмети, но и картини на стари български майстори. Петя: Аз съм родом от Сандански. Като студентка дойдох в София. Завършила съм финанси. Работила съм в банковата сфера до преди една година.
- Как се запознахте?
Петя: Запознахме се много прозаично - на морето. Бях с приятелки на море, той – с приятели, и се оказа че моя приятелка и негов приятел се познават – и компанията се сля една вечер. Три месеца по-късно вече се бяхме сгодили, а след още 5 - беше и сватбата. След година и половина се появи първото ни дете, а след това и второто.
– Добре, а как се появи желанието ви да промените коренно всичко и да отворите галерия?
Красимир: Това е донякъде историята на моето семейство, на моите родители. Когато баща ми си направи антикварния магазин успя сравнително бързо да се наложи като име в този бранш. Той беше много интелигентен и начетен човек, а и интереса към нумизматиката му помогнаха много. Тогава започнаха и моите първи стъпки в този необятен свят. Едва 17-18 годишен започнах да помагам като пусках неща за продажба в интернет. Буквално един от първите eBayантикварни магазини у нас беше нашият. Естествено тогава технологиите, телефоните и интернета не бяха това, което са сега. Плащанията бяха възможни само през системата PayPal , която обаче по това време не беше налична в България. Наш приятел, който беше на студентска бригада в Щатите, ни донесе една банкова карта с PayPal профил и това ни помогна да стартираме онлайн продажбите.
За съжаление, през 2015 г. баща ми почина и семейно решихме, че не можем да оставим този бизнес да изчезне. В началото не възнамерявах това да ми бъде основно занимание, но буквално за няколко месеца се запалих страшно много и реших, че ще се развивам в тази посока. В това магазинче – 15 кв.м., ми бяха първите стъпки в цяла нова вселена от знания и информация. За първи път видях картини на големите наши художници. Колкото и да е било малко, вътре имаше картини на някои от големите наши майстори — Щъркелов, Борис Денев, Никола Танев и др. Около година по-късно наехме в съседство по-голям магазин, тъй като работата вървеше. Тогава все още бяха времената на интернет търговията — продавахме в цял свят, през различни канали и профили, но основно антикварни предмети. На тема изкуство обаче беше по-трудно. Там пазарът е само на местна почва, а ние бяхме малки, аз все още трупах знания и се опитвах да печеля доверието на клиентите. С времето се налагахме все повече, но моментът, в който бизнесът се разрастна, беше свързан с купуването от нас на една колекция български картини от Германия през 2020г.
Историята е много дълга и интересна. Сбирка от близо 300 изцяло български творби, създадена от Иван Бояджиев – собственик на една от най-големите търговски къщи в България в периода между двете войни. Внасял е мотори, пишещи машини, радиоапарати — тогава тези неща са били изключително скъпи и ценни. Бил е, може би, един от най-големите търговци, съответно доста богат човек и меценат. Помагал е на много от художниците – купувал им е бои, платна, картони. Те са му се отблагодарявали като са му подарявали свои картини. Но голяма част, разбира се, са купувани от него. Една от най-хубавите частни галерии в София се е помещавала в негово пространство. Там са се организирали много изложби на прохождащи и млади автори. И този човек, с годините, е събрал една колекция от около 300 творби, между които има много рисунки, акварели, графики и близо 170–180 картини маслена живопис.
Иван Бояджиев е бил близък до царското семейство и е бил част от градската буржоазия. Съответно след 1944 г. настават много трудни времена за него. Изселват го, конфискуват му къщата, има невероятни проблеми с властта. Той успява, с връзки, да изкара медицинско, че е болен и трябва да се лекува в Германия. Това тогава е било практика — не го прави само той. Много хора успяват да се спасят по този начин. Заминава за Германия, уж да се лекува, и живее още около 20 години там. Повече никога не се връща в България. С помощ на негови близки, успява малко по малко да изнесе от България и колекцията си от картини.
Иван Бояджиев почива през 1972 г. Неговият син Йордан наследява колекцията и за щастие се оказва много добър стопанин. Не само че съхранява картините, ами продължава да я обогатява. Открихме картини купени от него от голяма изложба на български художници в Източна Германия. След като Йордан и съпругата му почиват, тъй като не са имали преки наследници, картините се унаследяват от техен племенник, който е германец. Той от своя страна няма интерес към колекцията и към съхраняването й и я обявява за продажба. И така предложението стигна до нас – чрез арт дилър от Берлин. Преди това колекцията е предлагана на различни други места, но ние имахме късмета да стигнем до споразумение с тези хора и да я купим.
Съответно, по най-българския начин – с кола и бус към Германия – натоварихме картините и 2000км. без почивка и успяхме да ги докараме в България.
Петя: Аз знаех само колко пари сме дали и не знаех какво представляват тези картини – реално колко струват, колко са ценни и т.н. По това време все още бях далеч от изкуството, фокусирана изцяло в банковия сектор, чисто по-женски, гледах само от финансова гледна точка на цялата тази история. Защото за нас тази сума не беше никак малка. Притеснявах се дали картините не са фалшиви, че някой ни лъже, че ще ги оберат на магистралата, докато ги транспортират.
Красимир: Но ето – успяхме да ги докараме на родна земя. Картините, обаче, имаха нужда от невероятно сложна и дълга реставрация, защото много от тях не бяха добре съхранявани, други нямаха подрамки – само едно голо платно, навито на руло. Имаше и лошо лакирани, на които трябваше да се махне лака и да се сложи отново, а това е много тежък процес, и скъп, и бавен.
Но колкото повече картини ставаха готови след реставрация, толкова повече се зараждаше идеята тази колекция да бъде показана подобаващо в изложба. За щастие Анелия Николева, която е страхотен професионалист и един от най-добрите наши изкуствоведи, беше запозната с творбите от колекцията и ги оценяваше високо както художествено така и исторически. Тя се съгласи да бъде куратор на изложбата и съставител на каталога, който издадохме. И през 2023г., в партньорство със СБХ, открихме изложбата “Колекция Иван Бояджиев – „Откритието““ на „Шипка“ 6. Много сме горди, че успяхме да го направим. Коства ни много усилия и средства, но тези картини заслужаваха да бъдат видяни, а и историята зад тях- да бъде разказана.
И там някъде, в този период, осъзнахме, че искаме да се развиваме повече като търговци на картини. Освен колекцията, бяхме посъбрали вече и много други ценни творби. И тогава се роди идеята за галерия, която да бъде място за истински ценни картини и стари майстори. Място, което съвременните колекционери и ценители на изкуство да припознаят. Място, което гарантира с името си качеството и автентичността на творбите. Защото това е проблем не само в България, то е проблем в цял свят. За нас това е основна битка и кауза, за която се борим.
– Има ли много такива истории на други колекции?
Красимир: – Не, няма. Дори не мога да се сетя за друга с такъв мащаб. Това беше една от най-добре съхранените стари колекции. Колекционирана от 20-те до 70-те години на XX век. Съхранена в цялост. Към колекцията имаше каталог, който Иван Бояджиев е водил много стриктно, с описани всички творби с имената на художниците. Само 3-4 от описаните картини липсваха. Този каталог подарихме на Държавния архив.
- Какво прави една колекция ценна и значима?
Красимир: Различни характеристики правят една колекция ценна. Хубаво е в нея да има логика, творбите да се подкрепят една друга стилово, исторически и смислово. Важно е да се поддържа високо художествено ниво и разбира се автентичността – това е въпрос, който е на дневен ред особено през последните години. Не е нужно една колекция да е от 3000 картини. Може да е много по-малка, но добре структурирана. Картините от нея да участват в изложби на някои от държавните ни галерии и музеи, ако може да бъдат документирани или монографирани в различни издания или книги, да бъде издаден каталог за нея, да се направи изложба. По този начин се създава една знакова колекция.
– Петя – ти влезе ли и ти в този свят на старите майстори, на колекционерството?
Петя: – Бавно и трудно. Това стана от момента, в който спрях да работя в банката – преди около година, и започнах да идвам всеки ден тук. Краси постоянно казва: „Окото се тренира – като гледаш картини, окото се тренира!“ И това е абсолютен факт. Гледайки често картини, скулптури, произведения на изкуството започваш да виждаш творбите по съвсем различен начин.
В началото Краси като окачи картини в нас не можех да разбера защо трябва да имаме такива селски къщи, прашни пътища и калдъръми, пък били те на Танев, на Денев. Аз виждах само един прашен път и стара селска къща и не можех да видя нищо друго. Обаче с времето това наистина се промени. И дори в момента като купи някоя такава картина аз не искам да я продаваме. Много повече оценявам самата картина и стойността на художника.
- Има ли в чужди музеи български автори?
Красимир: В чужди музеи твърде епизодично се срещат български творби. Във визитката на всеки художник можеш да прочетеш следното нещо: „Негови творби са собственост на много държавни галерии в страната и чужбина...“, но те се съхраняват по-скоро в архивите на тези галерии. За съжаление няма знакови български творби в световните музеи, които да са поместени в постоянната им експозиция.
– Защо е така?
Красимир: Преди 1944 година е имало един период, в който българските художници са започнали да се позиционират много добре в Европа. Много от тях са пътували в Париж, в Милано, в Прага, в Берлин, в Мюнхен. Учили са там, участвали са в изложби. Взимали са медали и реално са имали добри успехи.
Има даже една история за Владимир Димитров - Майстора и Пикасо. Колко е история, колко е истина – не мога да кажа. На една изложба във Варшава Пабло Пикасо, за да привлече внимание към себе си, се съблича гол, защото всички били захласнати от творчеството на Майстора.
И тогава идва 1944-та година. Сянката на „монументалната пропаганда“ и соцреализма ни затиска и свободата на творене е ограничена.
– Имало ли е по време на соца значими художници?
Красимир: – Има такива ярки личности, които са се борили с наложеното статукво. Съответно не са били ценени тогава, но пък ние имаме възможността да се радваме на тяхното творчество в момента. Заради непримиримостта си не са участвали в художествения живот, били са репресирани, оплювани, не им се е давало да правят изложби, не са имали материали – рисували са върху каквото им попадне. С идването на 9-то септемврийския преврат всички знаем какво се е случвало с интелигенцията в страната. Художниците естествено не са подминати. Много от големите имена тогава са лежали в затвора, разселвани са и са натискани да се слеят в новия наложен ред от партията. Борис Денев, Константин Щъркелов, Александър Добринов, Александър Божинов, Никола Танев и др. – всички лежат в Софийския затвор. И понеже са били в една килия са се рисували един друг. Има много рисунки с молив и въглен от този период на художниците. Райко Алексиев, един страхотен, нежен художник и фейлетонист, е обявен за „враг на народа“, пребит е и умира в затвора. Светъл лъч в чистотата на изкуството е била така наречената Пловдивска петорка. Това са пет художника, които се появяват на сцената много млади, започват да рисуват различно, започват да бягат от тоя соцреализъм и от цялата пропаганда. Това се случва някъде към края на 60-те години. Това са Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, Димитър Киров – ДиКиро, Христо Стефанов и Йоан Левиев.
- Добре, и стигаме до днес. След ’89-та какво става?
Красимир: След ’89-та става нещо, което можем да наречем — пълен хаос. Тогава дълги години буквално и в изкуството е преход. Все още силните на деня са тези, които са били и преди това. Но най-хубавото, което се случва е, че творците вече имат свободата да творят каквото искат. Да, пак е трудно, но поне няма кой да ти почука на вратата и да те пита защо говориш против еди-кой си, защо правиш политически карикатури и защо това рисуваш.
Хубаво е, че започват да пътуват. Това започва още с перестройката — след ’80-та година нататък вече много художници успяват да пътуват. Примката се отпуска — дори ходят във Франция и западна Европа. И в творчеството на много от тях вече може да се усети Западното влияние.
- Как от старото изкуство решихте да се занимавате и със съвременно изкуство?
Красимир: Винаги сме носили идеята да работим и със съвременни български автори, затова и създадохме - findart.bg – сайт за продажба на съвременно българско изкуство (FindArt). Искаме да представим младите ни художници на широката публика и да покажем защо е важно и ценно да се купува изкуство и хората да открият тази потребност у себе си. Трябва да се знае, че в цял свят най-великите колекции на изкуство са създадени от картини на автори съвременници на колекционера. Много от колекционерите, с които работим нямат време да ходят по изложби, ателиета на художници, да ги търсят в интернет и много често ни питат къде могат да видят нещо от различни съвременни художници. И аз винаги съм чувствал като голям недостатък това, че работя само с някои от тях, но нямам времето да поразгледам, да се запозная и с други наши талантливи творци, че няма платформа, която да обединява и да представя тяхното творчество. Та идеята за този сайт е от доста време, но тя се реализира в последните няколко месеца, защото с две деца и галерия ни беше изключително трудно да отделим време. А искахме да го направим наистина професионално, да бъде дългосрочен проект, да не е нещо, което ще се появи за два-три дни и ще изчезне. А и да не пропускаме факта, че в днешно време е популярно младите семейства, които сега обзавеждат домовете си, да закачат на стените си масови принтове , закупени от големите мебелни магазини. Реално за почти същите пари човек може да си купи оригинално изкуство от български автор. И то ще носи много повече послание, душа и характер на мястото.
Точно това искаме да покажем на хората, да се замислят защо е важно да имат истинско изкуство у дома си, да възпитават това у децата си, да търсят красивото и истинското около себе си и да могат да го оценят.
- Хората в България купуват ли изкуство, от вашия личен опит?
Красимир: Да, българите имаме добре изразено чувство към колекционирането. Абсолютно позитивна промяна през последните години е, че хора с нормални доходи и с нормален бизнес започват да колекционират картини. Хората от лекарската професия са стандартно любители на изкуството. Също хора със сериозен бизнес изграждат добри колекции. Жените като цяло имат много специално изразено чувство към изкуството – особено към жените художници. Те имат усещане. През последните години все повече хора от средната към висока класа почват да се интересуват и да си позволяват да си купуват изкуство.
- Какво според теб не прави държавата в областта на културата?
Красимир: – Изоставаме в сферата на образованието. Интересът и потребността от изкуство може и трябва да се възпитава от ранна възраст. Малко хора у нас са расли с картини и скулптури около тях, затова е важно да бъдат насочвани в тази посока от училищата.
Сериозен е проблема и със заплащането на хората работещи в областта на културата, заплатите на музейните работници са твърде ниски и все по-малко хора искат да се занимават с това. Което пък води до ниска експертност и загуба на знания в много области на културата.
НХА и НХГ също имат своите проблеми, но там има хора, които милеят за изкуството и продължават да работят с нестихваща енергия. Това е и светлината в тъмния тунел.
- Добре, и да завършим – и оттук накъде?
Красимир: - Оттук продължаваме да развиваме пазара на изкуство у нас. Предпазваме нашите клиентите и техните колекции от творби с проблемна автентичност и ги обогатяваме с творби с все по-висока художествена стойност. Не спираме да се борим да покажем на българите защо е хубаво да имат истинско изкуство у дома и да помагаме на съвременните ни автори да намират нов пазар за творчеството си.
За финал искам да кажа – аз съм тотален оптимист за бъдещото на българското изкуство. Сега покрай FindArt се срещаме с много съвременни наши художници и виждам колко са активни и дейни всички. Те не спират нито за миг, облагородяват средата, учат децата и не спират да творят с истинско вдъхновение. Колкото и да е трудно, не се отказват, а продължават напред и се развиват. Сигурен съм, че заедно ще успеем!